Bulgarski helsinkski komitet

”Уважаваме дати, познаваме история и знаем какво е Берлинска стена”

Яна ПЕНКИН

Само преди седмици се разбра, че в България 20-годишнината от падането на Берлинската стена също ще бъде отбелязана. Със специален проект, в 3 части, амбициозно събрал известни български артисти, предвиждащ още обсъждания и концерт в следващите месеци. Инсталацията, която трябва да означи стената, подлежаща на събаряне, под мотото “Изкуството руши стени” е до края на септември на остров Св. Анастасия – Болшевик – Св. Анастасия. Островът на младите комунисти-идеалисти-антифашисти, островът на филма “На малкия остров”, довел на авторите и участниците си казионните “неприятности” с властта след 1944 година. По повод този проект и тази годишнина, за която в други страни от бившия съветски блок мислеха още докато отбелязваха 40 години от 1968, в нашето т.нар. “обществено и културно пространство” пак се появяват едни въпроси. Например: ако миналата година се спореше имали ли сме 1968, ще спорим ли тази година дали сме имали 1989? (Поне нямаме спор по това дали сме имали своята 1944.) Какво стана с “осъзнаването” на миналото и “осъждането” на комунизма? Излязохме ли ние, в “страната на розите”, от своето подземие, разрушихме ли своята стена, избягахме ли от своя остров? Задавам си тези въпроси на 15 септември, когато започва учебната година, и така се подготвям за всички разяснения по учебното съдържание, които ще ми се наложи през следващите месеци да дам на детето си. Задавам тези въпроси и на Елена Филипчева – неин и на съпруга й, Кирил Калев, е проектът “Стената 20”. Тя е убедена, че с този проект България наистина отбелязва 20-годишнината от 1989.
Откъде идва идеята за проекта “Стената 20”?
Проектът е посветен на 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Идеята на нашата агенция за евент-маркетинг идва от един европейски клип, който беше създаден по случай тази годишнина и в който единствено България не присъства. Тогава решихме, че трябва нещо да направим, за да покажем, че не сме бяло петно в картата на Европа. Така дойде идеята за “Стената 20”, проект, който се състои от три части. Първата вече я изпълнихме. Това е, така да се нарече, “артфактът” “Стената 20”. Поканихме 20 художници, които да направят 20, условно казано, парчета от Берлинската стена – ние не получихме такива парчета от Берлин за съжаление, но ги направихме от итонг. И всеки един от 20-те автори направи своя изказ, своето виждане за този ужасен символ на епохата 1961-1989 г. Вторият етап ще бъде някъде през октомври, в някой дунавски град, защото Дунав е нашата граница с Европа, пак условно казано. Ще изберем един от дунавските градове, където да направим среща на свидетелите на епохата – на падането на самата Берлинска стена. Като например Ханс Дитрих Геншер, но още нямаме потвърждение, затова не се обвързвам с имена… Ще направим кръгла маса, обсъждане с известни политици, които са били свидетели на падането на Берлинската стена. И третата част от проекта ще е в София, предвиждаме голям концерт на 9 ноември, когато пада самата стена, на 9-ти срещу 10-ти, който знаем каква дата е за България.
Миналата година, по повод 40-тата годишнина от 1968 г., у нас се разгоря дебат – имали ли сме в България 68-ма година или не. Имаме ли своята 1989 г. и своята разрушена стена?
Да. Нека обясня защо сме избрали остров Св. Анастасия, бивш Болшевик, за нашата артинсталация, тъй като много въпроси избухнаха защо точно там . Ние избрахме острова за първото ни събитие като условно място, наречено обаче от големия наш поет Христо Фотев “остров на свободата”. От една страна заради това, от друга, защото ние сме имали нашата “берлинска стена” малко по-надолу към Резово, където много източногерманци с дюшеци, чрез плуване, са искали да пресекат границата. Тоест ние сме имали, да я наречем, “берлинска стена” по море.
А как избрахте артистите, които участват в проекта?
Направихме проекта, при което аз се консултирах по въпроса с имената, тъй като исках да имаме три поколения художници, защото целият проект е насочен точно към три поколения българи. Трябваше да имаме и млади и по-възрастни, значи от 24 до 68-годишни автори. У нас, както знаете, слава Богу, изобилства от талантливи хора – тоест 20 автори да се намерят не е толкова трудно.
Смятате ли, че знаем достатъчно за миналото си, за да можем да го осъзнаем и да обърнем страницата? Или забравяме? Или има тенденциозно прикривани неща?
Вижте, за мен тези въпроси не са разбираеми, защото всичко това, което ме питате, е въпрос на възпитание. Дали един човек знае за историята си, иска да научи за нея, интересува се – зависи от самия него и зависи от неговото семейство и възпитанието. Ако един човек каже “Мен това не ме интересува” – толкова по-зле за него.

Разбира се, че е въпрос на възпитание, но е въпрос и на държавна политика в образованието, да речем…
Да, аз също разбрах това нещо. Доста съм се отделила, защото моите деца са големи, но сега разбрах, че например този период, който аз наричам епохата 1944-1989, е застъпен също в учебниците по история, но толкова постно и скучно, че тук сте права. Що се отнася до образованието, трябва да има някаква политика. Но вече стигнем ли до политика, нещата се обръщат с главата надолу. Нашето образование и затова е на този хал.
А какво е Вашето обяснение, че страната ни я няма в онзи клип на ЕС за 20-тата годишнина от 1989 г.?
Аз, като един оптимист, не бих казала, че е нарочно. Бих казала, че може би някой у нас отново не си е свършил работата. Сигурно са знаели някои чиновници, които са преценили, че е по-добре, по-лесно да не обърнат внимание – да не би някой нещо да каже и по този начин пак не сме разбрали нещо и затова не присъстваме. А всички останали – румънци, поляци, чехи и кой ли не присъства в клипа, а нас ни няма.
Поляците дори протестираха, за да бъде добавен в достатъчна степен техният принос в клипа…
Точно така, представете си. А ние тук, у нас, не знаем, че съществува този клип.
Дали няма някакво останало “лошо чувство” от инсталацията на Давид Черни?
Не, не, не. Абсолютно се съмнявам в това нещо и не мисля, че е така. Просто смятам, че е една недогледица от наша страна и невзимане на участие от някои.
Какво можем да направим, за да не се случва пак да бъдем пропускани?
Ето с такива инициативи, каквито ние правим. Те да достигат до някъде. Нашата идея сега е тази артинсталация отново в една артформа да достигне до Европейския парламент. И там вече не под формата, която ни е позната, а наистина като едно артсъбитие да представим това, което ние сме направили по случай 20-тата годишнина от падането на Берлинската стена.
Как ще стигне инсталацията до там?
Това сега в момента го обмислям. Искам да направим мултимедийна презентация. В Европейския парламент има етаж, на който се представят различни проекти, изложби и сега обмислям точно каква да е най-хубавата и най-точната форма, за да покажем проекта и да видят хората, че ние наистина уважаваме дати, познаваме историята и знаем какво е Берлинска стена.
Какво е посланието на всичките Ви усилия?
Първо, посланието ми е – от нашето поколение, говоря, – огромната радост, че ние сме член на едно огромно семейство, каквото е Европа и ЕС. И посланието също е, че не бива да забравяме, не бива да се правим, че няма минало или че това не ни интересува, защото иначе не бихме могли да имаме и бъдеще