Dnevnik 06.09.2009

asdweq

Стената – на три мили и 20 години

Инсталацията „Стената 20“ е разположена в празното пространство пр

ед някогашния женски манастир на о. Св. Анастасия в залива на Бургас

Всеки от художниците, поканени за участие в проекта „Стената 20“, получи символично парче от берлинската стена с размери 2.20 на 1 м, за да изрази върху него отношението си към бариерите, ограниченията и красотата

„Всички са просто обезумели. Ние не можем да излезем оттук и никой не може да дойде при нас, а те ни обкръжават с войска! Бих искал да знам с какво мислят тези хора! Евакуираха всичко живо в радиус десет мили от преградата, докараха танкове и над главите ни постоянно патрулират самолети…“ Това е откъс от научно-фантастичната новела на Клифърд Саймък „Всичко живо е трева“, издадена на български през 1975 г. Време, в което „стената“ е начин на мислене и символ на всеки опит за невъзможен контакт.

Бариерата

Когато зад кърмата на малкото корабче останат половината от трите морски мили, които делят о. Св. Анастасия от Бургаския бряг, очертанията на манастира, малката църква и белият фар стават по-отчетливи. „В морето няма стени!“, казва Елена Филипчива. Заедно със съпруга си Кирил Калев тя е продуцент на събитието „Стената 20″, организирано от агенцията им „Код сомюникейшънс“ (Code communications).

В края на август агенцията покани деветнадесет български художници, графици и скулптори, за да илюстрират гледната си точка към „стената“, която в продължение на 26 години разделяше Европа. „Избрахме о. Св. Анастасия, защото това е място насред морето, място без граници, обяснява Филипчева. Всеки от покан

ените художници получи символично парче от берлинската стена с размери 2.20 на 1 м,за да изрази върху него отношението си към бариерите, ограниченията и красотата“. Сега, в началото на септември, силуетът на Св. Анастасия е променен.

Сюрреалистичната инсталация, разположена в празното пространство пред някогашния женски манастир, е видима от всяка точка на залива. Двадесетте бели обелиска, подредени в окончателния си вид от художниците Панайот Панайотов и Параскев Фереджанов, са разположени на метър един от друг по линията на в

исокия бряг. Тела, разполовени в опит да преминат „оттатък“ (Анжела Минкова), зъби, безсилно забити  в стената (Божидар Бончев), избеляваща петолъчка (Стоил Стоянов) или лица, погрознели от страх…

„Да изградиш стена, за да разделиш една държава и хората на две системи, това е еманация на човешката глупост, казва художничката Анжела Минкова. Произведенията, които създаваме са в памет на всички, които са опитвали да преминат стената, скачайки, прелитайки…“ За илюстратора Ясен Сгуровски стени няма! „Всеки си ги поставя сам и вариантите те да бъдат разрушени са два – със сила или с мисъл. За това моята творба показва, че стената може да бъде оцветена“, обяснява той. Трима от творците, участващи в събитието, са на възраст между 24 и 26години. „За тях стената не е спомен. Тя е история, разказана от родителите им, казва Елена Филипчева. И въпреки това емоцията в творбите им е стъписващо силна.“

Белите петна

„На драматичните събития отпреди 20 години са посветени прояви в цяла Европа, разказва Кирил Калев. Ние бяхме провокирани от клип, посветен на падането на стената, финансиран от Европейската комисия. Той е дълъг само 2 мин. и 47 сек., но в него са включени кадри от събитията, свързани с падането на стената във всички бивши комунистически страни. Той вече може да бъде видян в интернет, но в него България скандално липсва.“ Според Елена Филипчева отсъствието на България от спомена на Европа за събитията през ноември 1989 г. ражда въпрос: „Има ли още стени и прегради в тази страна?“, пита тя. Печално, но отговорът звучи почти утвърдително.

„Обърнахме се с покана за участие в проекта към изключително ш

ирок кръг творци в България, казва Филипчева. Изненадата ми от реакцията на част от тях обаче беше стъписваща.“ Няколко от най-големите имена в съвременната българска живопис и скулптура отказват участие с различни аргументи. От „Какво толкова се е случило, че да го отбелязваме по подобен начин?“, до „Не искам да участвам в политически акции“ или необяснимо мълчание вместо отговор.

Въпреки всичко със свои „парчета от стената“ в събитието на о. Св.

Анастасия участват деветнадесет български творци. „Това, което те оставиха след себе си като поглед към историята и съдбите на хората преживели стената, доказва само, че България не е и няма основание да бъде смятана за бяло петно върху картата на Европа“, казва Филипчева.

Сухи спомени

Парчетата от спомена за разделения свят са само част от събитието „Стената 20″ на „Код комюникейшън“. Две стаи в някогашния женски манастир на острова връщат към естетиката и мисленето на хората от 60-те години на миналия век. „Оказа се изключително трудно да събереш предметите, съпътствали живота на хората, живели от сивата страна на стената, казва Елена Филипчева. Сякаш всички са се опитали да се освободят от тях

!“ Предметите, подредени в „Стаята на комунизма“ навяват сухи спомени – телевизор „Опера“, нафтова печка „Металургия“, пирографирана кутия с войнишки силует, парче пъстра мушама…

Втората стая, представя фотоизложба, предоставена от унгарското посолство в София. Тя разказва историята на събитията в Будапеща, направили падането на стената неизбежно и необратимо. Някои от най-известните заглавия на български писатели, посветени на годините от 1944 до 1989 г., също са част от изложбата.

„Това не просто период от време, казва Елена Филипчева. Това е епоха! За това една от идеите ни беше да я представим през съвременната българска литература.“ Сбирката включва сборника „Аз живях

социализма“, „Дзифт“ на Владислав Тодоров, „Моята улица“ на Константин Павлов, книги на Блага Димитрова и Стефан Цанев.

Доминото

Инсталацията на о. Св. Анастасия е първото от общо три събития, с които Елена Филипчева и Кирил Калев планират да отбележат падането на берлинската стена и събитията от 10 ноември 1989 г. у нас.

Вторият модул на проекта се нарича „Архитектите и свидетелите на падането на желязната завеса“ и ще се състои в края на октомври. „Имаме идея да организираме тази част от програмата в български град, зареден с много история – Велико Търново, Русе или Пловдив, каза Кирил Калев. Очакваме потвърждение за участието на Ханс-Дитрих Геншер, германския външен министър по времето на рухването на Берлинската стена.“

Покани са изпратени и до тогавашните външни министри на Унгария, Австрия и Чехословакия. „Имаме идея това събитие да бъде среща на личности, участвали в събитията, обяснява Елена Филипчаве. Тя ще бъде публична, ще бъде съпътствана с концерти и изложби. Всички прояви ще бъдат извадени от контекста на днешния ден. Желанието ни е да хвърлим поглед назад, но и напред, в следващите 20 години.“

Панайот Панайотов, скулптура, живопис
Светозар Бенчев, живопис
Анжела Минкова, инсталация
Георги Георгиев, керамика, скулптура
Кольо Карамфилов, графика, живопис
Любен Костов, скулптор, инсталации
Димитър Яранов, илюстрация
Параскев Фереджанов, живопис
Цветан Кръстев, ленд арт
Бора Петкова, инсталации, скулптор
Симеон Стоилов, инсталации, скулптор
Самуил Стоянов
Божидар Бончев, керамика
Елена Панайотова
Стефан Божков
Ясен Згуровски, илюстрация, колаж
Ина Павлова,илюстрация, графичен дизайн
Божидар Симеонов, стенопис, графити
Викенти Комитски, инсталации

Третото събитие, планирано от „Код комюникейшънс“, е наречено „Отломките на Берлинската стена и комунизмът“. Според предварителната програма то трябва да се състои на 9 ноември в София и трябва да съвпадне с отбелязването на края на комунизма в Берлин. „Точно в 24 ч. на тази дата там ще падне първото блокче на огромно домино, което трябва да символизира необратимостта на събитията, последвали разрушаването на стената, разказва Филипчева. Ще се опитаме да свържем двете събития с телевизионен мост и да покажем случващото се в същия момент в останалите европейски столици.“

От малкия кей на о. Св. Анастасия брегът на Бургас изглежда далеч, сякаш на хоризонта. Вероятно за това в годините преди 1989 г. за хората от града той е бил символ на свободата. Наричали го просто Островът. Светът на брега и другия, на острова, съвсем не били различни. През 1924 г. осемте декара скала били превърнати в затвор, а след 1944 г. наречени о.Болшевик. И въпреки всичко дори днес островът остава като миг отвъд.

„Но този кратък миг е само мой и аз искам да го запомня завинаги: до мен Нанси, а от другата страна на преградата, срещу нас, моят стар приятел нехранимайко. Аз се опивам от величието на този миг, в който силата на истинската човечност, не на властта или общественото положение се пробужда с поглед към утрешния ден, когато неизброими същества от различни светове ще се устремят заедно, рамо до рамо, към едно светло бъдеще.“ Така завършва новелата на Саймък. Патетично, романтично и наивно. И въпреки всичко трогателно като преживян спомен!